В една далечна, красива страна, където тишината звучи като вълшебна музика, а въздухът е по-сладък от мед, има тайнствено Вълшебно Езеро.

Всяка сутрин на лазурносинята водна повърхност разцъфтяват прекрасни лотоси, които се радват на света и споделят тази радост един с друг.

Всеки от тези лотоси е по свой начин великолепен и неповторим: бели, розови, червени и дори жълти и сини, Вълшебното Езеро радостно отразява във водата си всеки от тях.

Един ден в Езерото се случило нещо много специално…  

Големият Бял Лотос каза на малките семенца, узрели в капсулата на неговия цвят до сърцето му:

„Скъпи мои деца! Вече узряхте и е време да тръгнете на път. Предстои ви трудно и опасно пътуване, в края на което всяко от вас ще е толкова красиво, колкото всеки от обитателите на нашия Cвят. Но не всеки от вас ще измине пътя докрай и ще се завърне у дома.

Така че ме слушайте внимателно, защото това древно знание се предава от поколение на поколение. 

Във всеки от вас са скрити Три Съкровища, които не могат да се измерят в злато. Ако сте в опасност и успеете да се сетите за тях, те ще ви помогнат да преминете всяко изпитание. Тези Три Съкровища са  

ИСТИННОСТ

ДОБРОТА

ТЪРПЕНИЕ

Няма ситуация, от която да не ви помогнат да излезете. Тайнствени древни ръкописи съдържат тези Три Съкровища като три символа. Но чуйте още нещо…“ и Големият Бял Лотос прошепна на малките семенца няколко последни съвета.  
Накрая каза: „Вярвам във всеки от вас – и ще ви чакам у дома, във Вълшебното Езеро.“ 

Вечерта капсулата се наведе към водната повърхност и всички семенца паднаха във водата на тайнственото Вълшебно Езеро.

Едно от семенцата беше по-бързо от другите. То не спря да се чуди: „Защо Големият Бял Лотос каза, че пътят ще е труден? Водата е чиста и бистра и аз дори мога да видя слънцето.“ Малкото Семенце беше твърде неопитно, за да знае, че е много по-лесно да падаш надолу, отколкото да се изкачиш нагоре.  
Колкото по-дълбоко потъваше семенцето, толкова по-тъмна ставаше водата, докато накрая имаше само кал и тиня. „О-ле-ле“ – извика Малкото Семенце. – „Тук не се вижда почти нищо!“ Но то продължи да потъва и от страх затвори очи.  

След известно време реши да отвори отново първо едното, а после и другото си око, но не виждаше абсолютно нищо.

„Накъде да вървя сега, къде е домът ми, как да се върна?“ Сякаш в отговор на въпроса си Малкото Семенце чу странни, жвакащи звуци. Нещо тъмно и дълго се приближаваше бързо.

Малкото Семенце скоро можеше да види това същество: огромен подводен крокодил, чието тяло цялото беше покрито с бодли. На гърба на животното беше написано името му, но в тъмнината беше невъзможно да се прочете. „Очаквах те, Малко Семенце“ – заговори тази твар с нисък, заплашителен глас. – „Тук те очаква нов живот и съм готов да ти дам няколко ценни съвета. В живота има всевъзможни ситуации.  

Понякога някой може да те сръчка с лакът без да иска, защото тук е доста тъмно, или, понеже е в лошо настроение – а обитателите на нашия Cвят често са в лошо настроение – да ти каже нещо обидно. В никакъв случай не оставяй това ненаказано! Отговори двойно и тройно, върни удара колко можеш по-силно, дай им да се разберат…“ – продължи съскащата си реч тайнственото създание.

Малкото Семенце страхливо си помисли: „Може пък и така да трябва. Как иначе ще оцелее човек на такова ужасно място?“ Изведнъж обаче то се сети за думите на Големия Бял Лотос и си помисли: „Ако послушам съветите на това същество, ще остана завинаги на това мръсно място и скоро и аз ще изглеждам също толкова ужасно.“ 

Чудовищното създание – подводният крокодил – бавно се приближи. Ако Малкото Семенце беше послушало дори един от съветите му, крокодилът щеше с пълно право да отхапе парченце от него – в този Свят всичко се заплащаше, включително и съветите. Тогава за семенцето щеше да е невъзможно да се завърне у дома и да стане красиво цвете в Езерото.

„От всяка ситуация има изход! От всяка ситуация има изход!“ – повтаряше си Малкото Семенце. И изведнъж се сети за Трите Съкровища, за голямата тайна на Големия Бял Лотус: 

„Никога не забравяйте, че дълбоко във вас, във всеки от вас са крити Tри блестящи, могъщи Съкровища 

ИСТИННОСТ

ДОБРОТА

ТЪРПЕНИЕ

Когато настъпи моментът, те ще ви помогнат.“ И тогава стана чудо!

В момента, в който не пожела да послуша лошия съвет, Малкото Семенце беше обвито от бляскавата светлина на ДОБРОТАТА като от светла звезда, която грееше около него.

На гърба на чудовището можеше да се прочете името му: „Злото“. Една голяма сила запрати Малкото Семенце нагоре като на огромна люлка.  

Светлината угасна и се показа един съвсем различен свят. Светът на Тъмнината остана долу в ниското – а светлината в новия свят беше вече не непрогледно черна, а само Тъмносива.

Дишаше се малко по-лесно и леко. Малкото Семенце се огледа и си каза: „О, имам две листенца. Еха! Превръщам се в истинско цвете!“

Но беше още твърде рано за радост…  

От сивотата се показа една слузеста крастава жаба. Тя подскачаше на огромните си крака с ципа между пръстите и промърмори: „Добре дошло в нашия Свят! Тук правилата са прости: всеки гледа себе си и не помага на никого. Защитава само своите интереси, на всяка цена – ако е нужно, може дори да излъжеш. Ако направиш грешка – прехвърли отговорността на някой друг. Ако имаш бонбони, сподели ги така – пет за теб, един за другите…“ 
Малкото Семенце от ужас отвори широко очи и се втренчи в създанието, което говореше такива странни неща. Бяха съвсем различно от това, на което го беше научил Големият Бял Лотос! 

Този път то се сети за Трите Съкровища много по-бързо, защото в никакъв случай не му се оставаше в Сивия Свят да живее по правилата на тази гадина – не, Малкото Семенце не желаеше това.

В този момент като ярка звезда се появи ИСТИННОСТТА . Един защитен воал обви Семенцето и с всичка сила го изпрати нагоре. На гърба на краставата жаба стоеше надписът „Лъжа“.

Този път Семенцето се озова в един Мъглив Свят, с цели шест листенца, които мърдаше щастливо напред-назад! Да, бяха три пъти повече! Защото с всяка победа Семенцето ставаше по-силно и по-силно. Там някъде много високо дори можеха да се видят слънчевите лъчи!

Но изпитанието още не беше свършило.  

В далечината се появи отвратителен червей, подобен на дебела змия. Извивайки тялото си, той идваше все по-близо, и се загледа в Малкия Лотос с изпитателен поглед, сякаш търсеше слабите му места.

Червеят нямаше силата на обитателите от предишните светове, но беше по-хитър. С приспивен, ласкав глас той заговори: „Имаш късмет, Малки Лотосе – с право може вече да те наричаме така. В нашия свят цари мир, няма ветрове, не е толкова тъмно. Правилата са прости и ясни: първо, ако не искаш да правиш нещо, не го прави – недей да учиш, недей да полагаш усилия; ние заобикаляме трудностите. Второ: не са ни нужни приятели, защото човек трябва да понася лошите им настроения или да им помага в трудни ситуации.  

Трето: ако някой ти каже нещо лошо, не се притеснявай да му го върнеш; дори и най-лошата обида, за която се сетиш, може да бъде казана…“

„Разбира се, че е изкушаващо да не полагаш усилия, но как тогава ще науча нещо ново? А да си сам е скучно – просто ужасно. Не, не, не!“ – мислеше си Малкият Лотос. – „Аз си имам всичко, което ми е нужно, за да се измъкна от този мъглив свят.“ Третото Съкровище вече беше там, готово да помогне.  
Звездата на ТЪРПЕНИЕТО порасна в сърцето на Лотоса, обгърна го кълбо светлина със седефен отблясък и Малкият Лотос започна бавно да се издига нагоре.  

Червеят на име „Мързел“ бързо се смаляваше там долу, докато изчезна напълно.

Слънцето ставаше все по-ярко, а водата наоколо все по-бистра. Малкият Лотос ставаше все по-силен, стъблото му растеше по-бързо и той беше все по-уверен в себе си. Тъмносивите и мъгливи светове останаха далеч под него.

Между небето и въздухът вече нямаше граница. Малкият Лотос се появи на повърхността на тайнственото Вълшебно Езеро.

„Добре дошъл у дома“ – това беше гласът на Големия Бял Лотос. – „Вече си красив и силен, може да подкрепяш със силата си другите и да радваш всички със съвършената си красота.“

Малкият Лотос погледна отражението си в езерото… и видя едно великолепно цвете с блестящи прозрачни листенца.

А наоколо растяха все нови и нови лотоси. Всеки вървеше по своя път и разкриваше уникалната си красота. И ако човек ги погледне внимателно, ще види пълните им с надежда погледи, които сякаш казват:

„Извърви добре своя път!“